От автора на
Живота е сурав и кУрав казват хората. Всекидневието си е борба. Борба с мързела ти да се надигнеш от леглото. Да си измиеш зъбите. Да си платиш билетчето. Че и пеша трябва да ходиш от и до метрото. И това не е всичко. Въздухът не става за дишане. А това слънце. Лъжливото дете на космическата случайност е ярко но не топли. Излязал си леко облечен и веднага отваряш нов боен фронт в тази борба – борбата с природните елементи.
Как да е стигаш работа и започва друга борба. Борбата, убила в теб детето много отдавна. Прагматичната Excel таблична мисъл е заменила детската ти мечта. Клавиатурата е заменила камиончето. А дребните разговори планиращи поредната детинска пакост са заменени със сериозни политическо-коректни разговори. Площадката с пясък в която си триеш сополите вече е бюро. Принципът на сополите остава непроменен.
Следват безсмислени корпоративни разговори – борба със самия себе си, защото не ги понасяш. Твърдиш, че виждаш къде е проблема във всичките взаимоотношения в скапаната капиталистическа структура. Управляващите не мислят като теб. „Наляли сме много пари в Х за това ти трябва да правиш Х“. Един вид това е борба между главнокомандващи и хора на фронтовата линия. Съсипващи здравето си в реална обстановка срещу гледащи суха статистика сталактони. Трудна борба с един победител. Мдам, не си ти.
Денят ти е вече скапан. Напрежение, цигари, кафе, бира помагат за малък период от време, а работния ден е цели 8 часа. Натрупва се много негативизъм. Всички и всичко започва да те дразни и тогава борбата в теб е завършила. Спечелил – всеобщото отрицателно. Загубил – човешки позитивното. Това, че шефа ти е гей не спомага за изхода от двубоя. Времето е срещу теб. Два часа до края на работния ден. Поглеждаш „Аутлуук“-а и в съзнанието ти изригва най-мощната отрицателна псувня съществувала някога. Тук няма борба с „Аз“-ът. Абе май си има борба с ценностите ти да не я кажеш на глас. Долният педалофил, който обича да бара гайгеровите броячи на други момченца или за кратко Шеф-а ти, за пореден път иска някакво безумие от теб....
Оцеляваш в поредната битка. Ранен и психически изтощен. Денят завършва. Насъбрал си много. Борбата не ти е донесла нищо позитивно. Само мрак и отрицание. Няма бъдеще. Няма утрешен ден, а и да има – той е същият. Поне дежурния сопол е имплантиран на бюрото. Жалко, че не може да се взриви като истинско Ц-4 и да покрие цялата офис сграда в сополи. Щеше да е олицетворение на всичко, което мислиш по въпроса кой прав, кой крив в битката ти с Мениджмънта.
Тръгвайки от офиса си усещаш, че някой те тупа по рамото. Обръщаш се и някакъв тип непознат ти казва: „Пич, виж си якето“. Сваляш го и гледаш етикет издаден от БИЛА на който пише „Банани“ 34ст. Смях. Див, истински, неподправен. Никакво лицемерие. Никакви корпоративни преструвки. Колежката ти го е лепнала за ебавката. И това променя всичко. Изведнъж всичко придобива смисъл. Цялата схема променя облика си. И тогава разбираш: това е камъчето, което ще преобърне вечно мажещото колело на сивото ежедневие. Това е истината. Това е слънчевия лъч, който ще те вдигне утре. И в други ден. И така докато дишаш. Това е единственото, което не може да бъде измерен чрез научни или икономически скали. Взаимоотношенията между хората. Истинските хора. Борещи се всеки ден. Водещи своите малки битки. И малките забави между тях.
Това е една малка победа в голямата война наречена Живот. Точно тези малки победи обръщат негативното мислене на 180 градуса. Малките жестове. Малки но истински. Между живи, дишащи хора. Хора от плът и кръв, а не поредния номер записан в компютърна система. Изведнъж забравяш всичките нещастия преживяни в работния ден. Остава в съзнанието ти само и единствено този жест целящ забава. Всичко ти се струва по-светло, по-човечно. Хората вече не са дразнещи. Те са като теб. Просто имат нужда от един лепнат от техни колеги етикет на гърба. За да ги събуди. За да ги накара да се усмихнат неподправено.
Малките победи са навсякъде около нас. Просто чакат да бъдат извоювани. Дали ще е излизане с приятели/колеги с които да си лафите свободно, без страх, че казаното от вас ще ви направи уязвим и ще бъде обърнато срещу вас. Дали ще е една ракия или просто някое нелогично държане на домашния ви любимец. Хващане за ръка, усмивка от непозната, безплатно ядене, даване на 200 лв. на добър приятел, който има нужда. Руска закуска 5 пъти плюс 2 рома в готина компания. Споделено музикално парче, поръчана салата, иронизиране на всекидневните мъки, отстояване на мнението си пред шефовете. Всеки един малък позитивен жест може да е малка борба, чакаща да бъде спечелена. Стига да я приемем такава, каквато е.
Спечелената малка битка остава в съзанието. Негативизмът остава на заден план. От негативните неща се учим и си взимаме поука. Но те не ни карат да вървим. Те са ни обецата на ухото, но не са движеща сила. Малката победа – ето това те кара да продължиш напред. Това те кара всеки ден да се събуждаш, да водиш непрестанно обречени войни. Да бъдеш там, когато истинските хора имат нужда от теб. А спечелената малка победа в името на истинските хора си заслужава.... Защото когато съберем всички малки победи, ще разберем, че войната е спечелена.
Абсурдното
Живота е сурав и кУрав казват хората. Всекидневието си е борба. Борба с мързела ти да се надигнеш от леглото. Да си измиеш зъбите. Да си платиш билетчето. Че и пеша трябва да ходиш от и до метрото. И това не е всичко. Въздухът не става за дишане. А това слънце. Лъжливото дете на космическата случайност е ярко но не топли. Излязал си леко облечен и веднага отваряш нов боен фронт в тази борба – борбата с природните елементи.
Как да е стигаш работа и започва друга борба. Борбата, убила в теб детето много отдавна. Прагматичната Excel таблична мисъл е заменила детската ти мечта. Клавиатурата е заменила камиончето. А дребните разговори планиращи поредната детинска пакост са заменени със сериозни политическо-коректни разговори. Площадката с пясък в която си триеш сополите вече е бюро. Принципът на сополите остава непроменен.
Следват безсмислени корпоративни разговори – борба със самия себе си, защото не ги понасяш. Твърдиш, че виждаш къде е проблема във всичките взаимоотношения в скапаната капиталистическа структура. Управляващите не мислят като теб. „Наляли сме много пари в Х за това ти трябва да правиш Х“. Един вид това е борба между главнокомандващи и хора на фронтовата линия. Съсипващи здравето си в реална обстановка срещу гледащи суха статистика сталактони. Трудна борба с един победител. Мдам, не си ти.
Денят ти е вече скапан. Напрежение, цигари, кафе, бира помагат за малък период от време, а работния ден е цели 8 часа. Натрупва се много негативизъм. Всички и всичко започва да те дразни и тогава борбата в теб е завършила. Спечелил – всеобщото отрицателно. Загубил – човешки позитивното. Това, че шефа ти е гей не спомага за изхода от двубоя. Времето е срещу теб. Два часа до края на работния ден. Поглеждаш „Аутлуук“-а и в съзнанието ти изригва най-мощната отрицателна псувня съществувала някога. Тук няма борба с „Аз“-ът. Абе май си има борба с ценностите ти да не я кажеш на глас. Долният педалофил, който обича да бара гайгеровите броячи на други момченца или за кратко Шеф-а ти, за пореден път иска някакво безумие от теб....
Оцеляваш в поредната битка. Ранен и психически изтощен. Денят завършва. Насъбрал си много. Борбата не ти е донесла нищо позитивно. Само мрак и отрицание. Няма бъдеще. Няма утрешен ден, а и да има – той е същият. Поне дежурния сопол е имплантиран на бюрото. Жалко, че не може да се взриви като истинско Ц-4 и да покрие цялата офис сграда в сополи. Щеше да е олицетворение на всичко, което мислиш по въпроса кой прав, кой крив в битката ти с Мениджмънта.
Тръгвайки от офиса си усещаш, че някой те тупа по рамото. Обръщаш се и някакъв тип непознат ти казва: „Пич, виж си якето“. Сваляш го и гледаш етикет издаден от БИЛА на който пише „Банани“ 34ст. Смях. Див, истински, неподправен. Никакво лицемерие. Никакви корпоративни преструвки. Колежката ти го е лепнала за ебавката. И това променя всичко. Изведнъж всичко придобива смисъл. Цялата схема променя облика си. И тогава разбираш: това е камъчето, което ще преобърне вечно мажещото колело на сивото ежедневие. Това е истината. Това е слънчевия лъч, който ще те вдигне утре. И в други ден. И така докато дишаш. Това е единственото, което не може да бъде измерен чрез научни или икономически скали. Взаимоотношенията между хората. Истинските хора. Борещи се всеки ден. Водещи своите малки битки. И малките забави между тях.
Това е една малка победа в голямата война наречена Живот. Точно тези малки победи обръщат негативното мислене на 180 градуса. Малките жестове. Малки но истински. Между живи, дишащи хора. Хора от плът и кръв, а не поредния номер записан в компютърна система. Изведнъж забравяш всичките нещастия преживяни в работния ден. Остава в съзнанието ти само и единствено този жест целящ забава. Всичко ти се струва по-светло, по-човечно. Хората вече не са дразнещи. Те са като теб. Просто имат нужда от един лепнат от техни колеги етикет на гърба. За да ги събуди. За да ги накара да се усмихнат неподправено.
Малките победи са навсякъде около нас. Просто чакат да бъдат извоювани. Дали ще е излизане с приятели/колеги с които да си лафите свободно, без страх, че казаното от вас ще ви направи уязвим и ще бъде обърнато срещу вас. Дали ще е една ракия или просто някое нелогично държане на домашния ви любимец. Хващане за ръка, усмивка от непозната, безплатно ядене, даване на 200 лв. на добър приятел, който има нужда. Руска закуска 5 пъти плюс 2 рома в готина компания. Споделено музикално парче, поръчана салата, иронизиране на всекидневните мъки, отстояване на мнението си пред шефовете. Всеки един малък позитивен жест може да е малка борба, чакаща да бъде спечелена. Стига да я приемем такава, каквато е.
Спечелената малка битка остава в съзанието. Негативизмът остава на заден план. От негативните неща се учим и си взимаме поука. Но те не ни карат да вървим. Те са ни обецата на ухото, но не са движеща сила. Малката победа – ето това те кара да продължиш напред. Това те кара всеки ден да се събуждаш, да водиш непрестанно обречени войни. Да бъдеш там, когато истинските хора имат нужда от теб. А спечелената малка победа в името на истинските хора си заслужава.... Защото когато съберем всички малки победи, ще разберем, че войната е спечелена.
